ФАНТАЗНА, РЕАЛНА, МИСЛЕНА МИГРАЦИЯ

Из предговора на подготвения за печат във Факултета по славянски филологии сборник „Мигриращи култури и социални практики”.

ФАНТАЗНА, РЕАЛНА, МИСЛЕНА МИГРАЦИЯ

Загубата на произхода е равносилна на изгонването от

рая… Дори и изгонване не казва достатъчно.

Грехопадение, главоломно падане!

Из романа „Красивата румънка” (2006)

от Думитру Цепеняг

При настоящето съживяване на късната философия на

Витгенщайн, както и в рамките на американския

прагматизъм, социалните практики са гледани като

определящи за понятийното съдържание на нашите

убеждения.

Из „Какво са социалните практики?” от Михаел Есфелд (2003)

Днес, отношението на литературните проучвания към реалния свят отново придобива тежест, така както и темата за миграцията стана за пореден път актуална след края на студената война. (…)

Натрупванията в човешката практика, както и въображението свързано с миграцията са специфични в различните епохи: за характерния със създаването на националните държави ХІХ век, за колониалната и постколониалната епоха, за настъпването на глобализацията, а и за последните години, след падането на Берлинската стена. Как обаче се изразява националната принадлежност, как литературният текст разказва драмата на изкореняването, възможна ли е множествена идентичност са все гранични въпроси на практиката на миграцията и на мигриращите култури.

За литературата и за писателя, презграничната динамика най-често представлява възможност за предлагане на книгата пред значително по-широка публика. Но заличаването на границите, макар и постигнато в някаква степен в съвременния свят и в частност в Европейския съюз, е все пак условно. Описват го някои термини като лансираният от социолога Роуланд Робъртсън и нерядко чуван термин глокализация, според който глобалното и локалното се обвързват с взаимодействие, от което произлизат нови „хибриди”. А преплитането на културните традиции и провокациите на новодошлите в дадена култура творци са добра причина да мислим смесването.

За нас, българите, процесите на отваряне към външния свят са, за пореден път, нови и пълни с противоречия. Това е тенденция, която се динамизира и за другите страни от Средна, Югоизточна и Източна Европа след разпадането на комунистическия блок. За културата на страна, която е страдала от ограниченията, наложени от тоталитарния й режим, подобно отваряне изглежда, на пръв поглед, твърде благоприятно. Процесът позволява истински и интензивни размени, но взаимодействията са по-сложни. Някои от европейските литератури, като балканските, още с влизането си в модерните тенденции през ХVІІІ и ХІХ век започват неравнопоставен диалог с по-развитите още тогава страни. Неравнопоставеността е реална и в началото, поради съзнателно възприемане на западните литератури като образци, и по-късно, поради липса на мащаб, който да придаде достатъчен авторитет на литературния пазар в такива страни. Днес, при все че се чувствам приятно увлечена от възможностите на глобализацията и че я оценявам като не само неизбежна, но и като полезна и необратима, някои съпътстващи явления будят въпроси, тъй като могат да доведат до съществени промени на нагласите ни към понятия като „национално” и „универсално”, със съответни отражения върху оценката и класификацията на литературните явления.

Новите контексти, в които се проявяват литературите от Югоизточна Европа (които пряко ни засягат), осигуряват по-добро опознаване на текстове от тези литератури навън, но рядко отварят път за по-задълбоченото разбиране на същите тези литератури в целостта им. Често, преведените писатели са представени сами за себе си и/или през доста свободни понякога аналогии. Чуждата критика се сблъсква с редица затруднения и преди всичко намира само малко на брой разработки, които се занимават с литературните интерференции в Европа.[1] Реципиращата критика трудно намира материали, за да представи страната и литературата, от която писателят произлиза. Тя ще трябва едновременно да покаже важността на текста като послание към първоначалната му публика; а също, да намери код, чрез който да впише този малко познат или съвсем непознат писател в рамките на познатото за новата му публика. За щастие има и обратното – достатъчно всеобщо валидни теоретични литературни понятия и отлични постижения в посока на конкретното представяне на явленията, като например Европейски литератури. История на европейската литература.[2]

Всяка хипотеза на сравнителното литературознание се опира върху познаването на поне две национални литературни истории, но изпитва също така нуждата от по-широка система от понятия, които изграждат цялост. Общността на европейските литератури е реалност, която „работи” чрез присъствието на споделени стойности и форми – сред тях, човешкото достойнство и демократичното общество; литературни течения, жанрове, стилове, форми и модели. И именно това позволява истински сближавания, но винаги с уговорката, че цялото е съставено от самостоятелни единици.

Ако се мисли за амалгамата от тенденции, за прояви на литературна хибридност, то тя проличава само ако бъде съпоставена конкретно с дадено място, литература или творчество. Хибридността се дължи на обществената динамика, която предполага все по-честа поява на двуезични писатели, с двойно жителство. Това ни води дори до усъмняване в днешната отчетливост на понятието „национална литература”. Писателят принадлежи главно на своя специфичен свят, изграден върху обема от контексти и традиции, които той е поискал и съумял за асимилира. Все повече вниманието ни привличат единичните явления и уникалните почерци. Съотнасянето обаче не може да се направи в нищото. Понятието „национална литература” остава консистентно, така както в епохата на глобализация не изчезват нацията и националната държава. Глобализацията всъщност дава нови шансове на „малките” литератури да участват в засиленото движение на духовни ценности и да се възползват от голямата придобивка на днешната епоха да практикува „толерантност” към другите.

***

               Границите между хуманитарните науки пропускливи ли са? Литературните проучвания и в частност Сравнителното литературозанние винаги са се изкушавали да излязат от рамките на литературното, на фикционалното и да пренесат наблюденията си и към реалността (особено при тематологията, при рецепционната естетика). Следваща стъпка е спонтанното навлизане в социологията (реализъм), в биологията (натурализъм) и психологията (психологическа проза, изучаването на пола), в географията (геокритика), в политологията (политически ориентации, колониални и постколониални проблеми) и т.н. Но този порив на литератора винаги се възпира и от представата, че всеки текст е колаж от стари цитати (по Ролан Барт), че литературата се ражда в условия на партеногонеза (по Боян Ничев), че, преминал през въображението на писателя, текстът се различава съществено от реалността. В търсене на коректив в сборника са включени и научни наблюдения по история, езикознание, политилогия.

Наглед става дума за разколебаването и в двете посоки (към напускане на собствено литературното и към вглъбяване в текста), но Сравнителното литературознание поначало е предпозположено към по-широки културни и културно-исторически проучвания и е отворено за експерименти. При това въпросите обаче остават: кога излизаме от границите на своето знание? А като излизаме от тези граници, напускаме ли ги?

Особено близко е Сравнителното литературознание до историята на литературата, но и до историята изобщо. Сравнителният литературен анализ се идентифицира с концептуалност, тематичност, надисторичност, напречност, без да се затваря за фактите в хронологията на литературното поле. В привидното противостоене на „структурално-фикционално” срещу „темпоралност-реалност” се съдържат евристични напрежения, които правят границата между литература и история гъвкава, пропусклива, готова да бъде притегателна линия на двете гранични зони.

За литерaтора интердисциплинарна граница вътре в хуманитаристиката все пак има и тя функционира по-категорично именно при преминаване от фикционалното към реалното. Когато литераторът излиза от фикционалното и дава социологически, исторически, биологически и др. външни на фикционалното коментари, той наистина напуска своята област и влиза в зона на интердисциплинарност. В другия случай, когато литераторът се задържа в областта на изкуството, разликите са повече технически (макар и често обособени от своя терминология и исторически построения), зависят от специфичните възможности на материала, с който си служат различните изкуства. Това е вътрешна, присъща интердисциплинарност.

Каква е целта на Сравнителното литературознание, когато се вписва в подобни авантюри? Всички средства изглеждат добри, ако умеем да ги използваме и ако ни доведат до ново знание за литературното съдържание и форма, ако ни позволят по-плътно да се насладим на текста. Фигуративният смисъл, по който си съответстват понятия от различни научни области също позволява сближаването на различни зони, именно по метафоричен начин. Например понятия като свобода (философско), полет (от механиката), динамика (от техниката), прогрес (от социологията) са близки за литературното мислене поради възможностите за преносен смисъл. Такова е мястото, в което работи и писателят, и литературният критик, и съответно компаративистът. Сложната и красива плетеница на парижката Айфелова кула на Айфел например, неслучайно вдъхновява съвсем директно модернистката картина „Айфеловата кула” от Робер Делоне и стихотворението „Айфеловата кула” на Блез Сандрар, но можем да продължим аналогиите между свобода, полет, динамика и към стиха на румънския поет Лучиан Блага – „Стрела да бъда искам,/ да пронижа/ безкрайността” или към Гео-Милевото „носим се шеметно”…. Подобна отвореност между съответните полета на вдъхновението и на знанието ни позволява да сложим в достатъчно убедителни съответствия помежду им технологични, теоретични и фикционално-творчески пориви. (…)

Румяна Л. Станчева