Езикът – болка и надежда на съвременната армънска поезия
Магистърска дипломна работа на Мария Бикова
Научен ръководител: доц. д-р Василка Алексова
В основата на националното самочувствие и самосъзнание на армъните стои техният език. В настоящата дипломна работа ще използвам наименованието армъни, а не аромъни/арумъни или власи, тъй като това е името, което те предпочитат и което използват, когато се самоопределят. Терминът власи е разбираем на всички балкански езици, но армъни, макар и почти непознат в специализираните среди, е с точно съответствие в техния език. Най-важен символ на родното по принцип е представата за националното пространство, за това коя е родната земя и къде е тя. Случаят на армъните е по-различен. Те не създават своя национална държава – те са граждани на всички балкански държави. И за да преодолеят това усещане за родното, свързано единствено с граници и предели, армъните създават една нова, национална представа за него. Езикът.
Нужен е идеал, с който армънският народ да се гордее и който да обича. Това е езикът. Всеки армън го носи със себе си, където и да се намира и с него се чувства у дома си. Езикът е неговото родно пространство и универсалното средство, за да се разбира отлично със събратята си от другите краища на Балканите и на света. „Човек не обитава една страна, а един език. Именно езикът е родината и нищо друго.” (Емил Чоран, „Признания и проклятия”, С., 2006).
Да бъдеш армън днес е въпрос на самоопределяне. Свободата на духа, майчиният език, културата, творчеството определят армънската идентичност. Всеки народ се гордее със своето културно наследство. Армъните, като един древен народ, определено имат с какво да се гордеят и тяхно е задължението да го представят пред света. В наши дни, когато на Балканите тлеят огнища на конфликти, културата е мостът, който може да заличава граници и да обединява балканските народи. Армъните са пръснати във всички балкански страни – Гърция, Албания, Македония, България, Румъния. Тяхната култура има силата да обединява. Тя е духовен посланик на Балканите.
За мен армъните са част от собствената ми идентичност. Моят баща Коста и неговите родители Зоица и Димитър Бикови са чисти армъни. Спомням си, че бях много малка, когато за пръв път се запитах на какъв език си говори баща ми с баба ми и дядо ми. Отговорът беше: армънски език. Трябваше да мине доста време, докато наистина осъзная какво означава това.
Може би беше късно да науча армънски, но не беше късно да науча повече за армъните. Започнах да задавам въпроси и получавах отговори от моите роднини и от хората, които живеят в армънска среда. Така, в търсене на корените си, разбрах, че не е късно. Езикът е част от кръвта ни, ние сме закърмени с него и винаги ще можем да го събудим, раздвижим, съживим. Армъните ги има и всяко изследване върху тях ще се различава от това, на която и да е изчезнала в миналото етническа група. Те могат да разкажат за себе си на своя армънски език. Тяхното бъдеще е в собствените им ръце.
Как да запазим нашия език жив? Как да помогнем на децата си да научат езика? Това са въпросите, които най-силно вълнуват армъните и които занимават всички армънски писатели и хора на изкуството. Темата за езика е основната и най-важна тема в армънската литература – нейна болка и надежда. Ето защо тя е и тема на моята работа.
След разпръсването на армъните на Балканите в началото на XX в., по политически и исторически причини, комуникацията между тях и техните роднини в другите балкански страни е прекъсната за повече от 50 години. След 1990 г. обаче отначало спорадично, а после все по-често, свободното общуване и пътувания са възстановени. Армъните започват да се срещат на научни срещи, фолклорни фестивали, литературни конкурси, организирани във всички балкански страни, и откриват, че техният език все още е силно средство за комуникация. Това усещане изпитах и аз самата, посещавайки някои от тези събития. Интересно ми беше да разбера как културната и етническата идентичност, заедно със създаваната литература, се превръщат в причина за запазването на един застрашен език, който оцелява в странни условия, без държавна подкрепа (без възможности за преподаване на езика, без медии и т. н.).
В края на XX и началото на XXI в. можем спокойно да говорим за ренесанс на армънската култура във всички страни, където живеят армъни. В този смисъл връщането към корените, преоткриването на езика и на традициите, видимият подем в изкуството и литературата са типичните ренесансови явления. Армъните се вглеждат в себе си, изследват езика си, дават своя принос към европейската и световната култура.
Интересът на другите към тях, като непозната етническа група, също е все по-голям. Международни организации, местни политически власти, учени и обикновени хора – всички те са любопитни да разберат нещо повече. В медиите дори се появяват различни сведения за техния произход, език, музика и т.н. Разбира се, често информацията на външните наблюдатели и авантюристични изследователи е стереотипна, погрешна или преувеличена, но дори такава, тя е свидетелство за засиления интерес към армънската култура и традиции. Така, водена от желанието да разкажа за армъните по един автентичен, разбираем и достатъчно обективен начин, аз се заех с моето изследване.
Да пиша за армъните и техния език беше една страшно отговорна задача. Тя изискваше да бъда коректна, но и да създам духовна връзка с изучавания обект. Работих с жаждата да науча повече и с надеждата, че съм запазила баланса между това, което диктува сърцето ми и онова, което показва знанието.
В процеса на изучаване на библиографията, открих, че това е тема, която отсъства в българската научна литература. При подготовката на дипломната работа използвах единствено армънски източници, с някои изключения, както и оригиналните литературни произведения. Смело мога да твърдя, че настоящата работа е първото българско изследване върху армънската култура и литература, което ги проследява от миналото до днес и ги представя като символи на армънската идентичност и доказателства за съществуването на този оригинален и уникален език.
Преди да започна да говоря за това, най-напред трябваше да изясня има ли език и армънска литература и какво точно се крие зад тях. За тази цел започнах с преглед на пътя на армъните от миналото до днес – кои са те, с какво се занимават, какво казват другите за тях. Вторият важен въпрос беше: кои са най-важните предпоставки за поява на една художествена литература от модерен тип? Когато е налице активен културен живот, книгопечатане, периодичен издания, медии и най-важното – литературна публика; тогава можем да говорим и за литературен живот. За армънската култура говорим във втора част.
„Болката за езика” е темата, която определя цялостно армънското съществуване. Тя носи в себе си травматичното чувство на армъните за техния произход, родина, диаспора, за които още се спори в науката и не са докрай изяснени. Колективната памет на армъните пази един горчив исторически, но и ценен културен опит, който засилва тяхната чувствителност към най-ценното и неоспоримото – езика. В този смисъл литературата и по-точно поезията ни показва защо е толкова важен езикът и какво трябва да е отношението на всеки човек към него. Без тях армънският език ще загине, не би съществувал. А когато той се загуби, ще изчезне и народът. Мъртвият език означава мъртъв народ. „Армънският език – жив или мъртъв?!” е темата на трета част.
Тръгвайки от личните ми разсъждения за езика, реших да потвърдя тезата си с доказателствата, които армънската литература ми дава. Ядрото на моята работа е тази четвърта глава, в която се докосваме до най-високите постижения на армънската поезия, защото единствено тя познава дълбините на своя език и докосва най-съкровеното в армънската душа.
Армънската поезия носи в основата си болката за езика, но и идеята за спасението и живота на езика – надеждата. Надеждата на съвременната армънска поезия са: Дина Кувата и Вангя Стергю от Македония, Тома Енаке и Георге Врана от Румъния, Михал Префти от Канада, Кира Манцу от Германия, Вангю Дзега от Италия, Коста Биков от България, Спиру Фуки от Албания.