СТИХОВЕ на Зорница Антонова – студентка от специалност Балканистика
Зорница Антонова е петата от ляво надясно в спектакъла на универститетския театър АЛМА АЛТЕР The Great Sinner
Призраци са сълзите ви
няма ги без да ги има;
мислите ви са замъци
и аз тичам по коридорите;
чувствата ви са спомен
запечатан в картините
и паяците прояждат миналото,
което ви свързва с мен.
Знам, че има други приказки,
и други сънища, и други птици,
но моите… моите са тъй измислени,
че единствено на тях им вярвам.
Реалността ми е измислена,
измислени са ми идеите,
и твоите очи са ми измислени,
и косата ти, и думите, и миглите.
Измислям си небето ти – под моето.
Светът ти също си измислям;
и климатичните условия.
Измислям си кафето ти
в измислената сутрин,
с измислен портокал; и шоколад.
Измислям си завивките, терасите,
цветята, спускащи се от стената.
Измислям си водата в парка
и пейките, дърветата, и дните;
и кофите, и скитниците,
и звездите си измислям;
комарите, картините, сезона.
Прекарвам месеци, години,
измислени, пресметнати до всяка точка…
Сънувам, спя и пиша стихове
за твоята измислена вдовица.
А всяка сутрин на перваза-
намирам по едно перо-
отронено в случайния ми сън
от вечните крила на синя птица.
Тя трябва да лети и да се рони,
за да имам аз какво да преживея-
ужасът да я загубя-
всяка вечер;
и надеждата да си я върна – сутрин.
Измислено е всичко вече.
Най-скъпото остана само…
Измислям си ръцете ти накрая –
те грабват този свят и го унищожават.
*
(Ще те почакам още няколко живота,
а след това сама ще дойда в твойта смърт.
Прекрасно е да знам, че ще ме чакаш
някъде.
Но ти не ме забравяй, знай ще дойде края
твърде скоро, за да забележиш
колко много значи всяка песен.
Слушай, ястребите пеят
химн за твоята заблуда.
Ти не се поддавай, аз съм луда,
но ме чакай, дай ми време,
за да те намеря.)
Да се чакаме взаимно, на една и съща гара,
когато фасовете в тъмното догарят;
когато още не е ясно
полунощ ли е или е лято.
Когато хората изгарят,
запалени от своите часовници,
аз ще те чакам в гарата, в безкрая,
в безвремието на мойта лудост.
Когато вятър отнесе
поредното помахване към твойта припозната
продължавай да ме чакаш
и да махаш продължавай
по забързаните влакове
Помахай към безкрая…
*
Странен чай в загубената вечер,
единствен спомен следващата сутрин.
Липсата на осветление
благоприятства всяко бедствие
във загубения ми дотук живот.
Не успях да стигна твоето небе
и звездите ти останаха на място,
без спомени от полети нелепи
и вяра в безграничните пространства.
А всеки сън е нова драма;
и ново изпитание е всяка мисъл
Отдавна вече е изстинал чаят;
отдавна вече липсва смисъл.
*
Не успях да стигна твоето небе
и звездите ти останаха на място,
без спомени от полети нелепи
и вяра в безграничните пространства.
А всеки сън е нова драма;
и ново изпитание е всяка мисъл
Отдавна вече е изстинал чаят;
отдавна веч
Saraevo winter
One street. Two streets. Three wishes comming one way.
One for the present. One for the winter. One for remembrace to stay.
One corner. Two corners. Three beautiful hours.
One for existance. One for the people. One for my trust and the flowers.
One coffee. Two coffees. Three requests against gravity.
One towards flying. One for reality. One showing purity against depravity.
One flower. Two flowers. Three unbelievable scenes…
One to recover. One to look out for. One to live with ever since.