Нина Котева

Вълкът в румънската и българската култура. Въведение в темата.

Нина Котева, Магистър по Балканистика

Както на много места по света, така и тук на Балканите е бил добре познат култът към вълка – според Страбон даките наричали себе си вълци ‘δáοι’, а Херодот казва, че всяка година неврите се превръщали в този опасен хищник[1]. Последното се предполага, че е във връзка с годишен ритуал, свързан с намятане на вълчи кожи и поставяне на вълчи маски. Както у предшествениците на съвременните румънци и българи, така и в древногръцката митология е имало подобен култ – боговете Зевс и Аполон са били почитани с епитета Ликейски, т.е. ‘вълчи’[2].

Съществуват най-различни действия и практики, свързани с култа към вълка. Те са резултат от т.нар. посвещение (инициация) – съвкупността от ритуали и от устни напътствия, целящи радикалната промяна на религиозния и обществен статут на посвещаваното лице. Всяко първобитно общество, в това число даките и прабългарите (и по-скоро групата на чиготите), притежавало съвкупност от свързани помежду си митични традиции, своя представа за света, която именно чрез т. нар. посвещаване била разкривана на младия човек (воин). Точно тук идва и въпросът за значимостта на митологията в историята на човечеството въобще, не само тук на Балканите. Тя има ролята на образец[3] – разказва как са станали нещата, но същевременно обосновава всяко човешко поведение и всички обществени културни институции. Ето защо посвещаването е толкова важно за по-доброто опознаване на предшественика на модерния човек.

В тясна връзка с инициацията и древните практики в по-късен етап от развитието на българския и румънския народ са и засвидетелстваните различни обреди и ритуали.

Същевременно според народните поверия у българите и румънците вълкът е приеман и като особено опасно, демонично животно, символизиращо злите, заплашващи хората, сили. По-късно вълкът преминава в европейския приказен фолклор като отрицателен, често глуповат герой. В българските и румънските народни вярвания този хищник традиционно принадлежи към нечистите сили, асоциира се с дявола, смъртта и зимата.

Причините за наличието на различни действия и практики, на т.нар. воинска инициация и на най-разнообразни поверия и обичаи у един народ възникват на митологична основа.

Първите данни за съществуване на митологични практики по земите на днешна Румъния са още от времето на палеолита, като те не са подчинени на определени представи за живота и света, което означава, че всъщност е по-правилно да говорим за много митологии – толкова, колкото са човешките групи, населявали тези земи и започнали да се обединяват в родове, кланове и племена. Затова под mitologia predacă[4] (‘преддакийска митология’) трябва да разбираме няколко системи от ритуали и митове[5], развили се в духовния живот на все още етнически неопределеното население по територията на днешна Румъния. През късния палеолит започват да се формират магико-митологични практики, свързани с плодовете на природата, лова, опитомяването и отглеждането на животни. Постепенно общността започва да се организира йерархически, като мъжката фигура е водеща. Навлиза употребата на мед и злато, което е знак за зараждането на занаятите и прехода към неолит.

Археолозите и историците датират този период от IV хил. пр. н.е. до II хил. пр.н.е. Точно тогава започват да се изработват амулети, талисмани, глинени фигури на богове, женски идоли, всякакви антропоморфни предмети. Жертвоприношенията стават неизменна част от магико-митологичната практика.

Това доказва, че племената, които по-късно ще влязат в етническия състав на даките, са развили една система от тотемни митове и табута, т.е. митология. Съществено значение за развоя на тази митология има Великото преселение на народите (2500 – 2000 г. пр. Хр.), което донася със себе си нови магико-митологични практики, които бързо са усвоени от автохтонното население.

За развитието на митологията в исторически план несъмнено влияние е оказало колонизирането на Дакия (I – II в. сл. Хр.) и превръщането й в римска провинция. Това е времето, когато се полагат основите на етногенезиса на румънския народ – един сложен и продължителен процес, който протича на етническо, лингвистично, културно и дори митологично равнище. Освен дакийски и латински компонент в характера на тази митология, учените виждат и славянско влияние. В периода на своята миграция, продължила до VIII в. сл. Хр., славяните са повлияли върху митологичните представи на автохтонното население най-вече в областта на демонологичната митология. Тя е щедро наситена с терминология от такъв тип. Според Анка Ирина Йонеску[6] това е лексика като: duh rău, satana, samodiva, moroi, cobe, mocoş, samca, hala, vampir, vârcolac, vila, baba iaga. Интересни са и румънските заемки в славянските езици (пак по същата авторка): strigă, strigoi, drac, balaur, căluraşi, vătaf, brezaie.

В крайна сметка, румънската митология по своя характер представлява един културен синтез, черпил вдъхновение от различни народи и постигнал една неповторима оригиналност.

Най-ранната форма на митологично мислене е свързана с вътрешното родство на човека с животните. През неолита възникват вярванията, че дадено племе има за свой прародител определено животно, което е почитано като особен покровител на племето. В този случай животното се явява тотем на племето. Връзката на хората с техния животински прародител е много силна, почиваща на метафоричната връзка по аналогия, която извежда на преден план онези черти от характера на животното, което съответното племе възприема като присъщи на себе си. Когато племената са приемали за свой прародител някое животно, то се явява зоототем. Зоототемите могат да бъдат диви, домашни или фантастични животни. Представителите от карпатската фауна са типични за времето на палеолита, особено едрият рогат добитък. Пример за такъв тотем е зубърът (‘bourul’; ‘zimbrul’), обитаващ горите на територията на Дакия и Тракия.

По-късно засвидетелстван като тотем е вълкът ‘lup’. Опитът за мистично съединение с него, независимо от начина, по който ще се постигне, лежи в основата на представата за воински инициации: антропофагия (от гр. ανθρωποφαγία – човекоядство), героическа ярост, инициация чрез обличане с кожа, церемониално пиянство, разбойничество или други. Такова съединение с вълка се осъществява винаги индивидуално, за да може само така напълно да се измени поведението на човека и той да се превърне в звяр. С други думи, поведението, характерно за хищник, се усвоява: 1) единствено чрез силата, произхождаща от целия род на митичния звяр; 2) или чрез обличането на кожата на Звяра (повторението на най-изначалното митологично събитие, в резултат на което се уподобява същността на звяра); 3) в резултат на шаманска или воинска инициация.

Интересен е фактът, че даките са се оприличавали като потомци на вълка. В De la Zalmoxis la Genghis Han Мирча Елиаде цитира Страбон[7], който смятал, че първоначално те са се назовавали δάοι. Както е установила науката δάος, –εος, τό е фригийското наименование за вълк. П. Кречмер[8] тълкува тази дума като производна от корена -*dhāu– – давя, стягам, душа. Страбон съобщава още, че и задкаспийските номади скити също са носили името δάοι и че латинските автори ги назовавали dahac, а гръцките историци – δάαι. Твърде вероятно е тяхното етническо име да произхожда от иранската дума dahae – вълк. Произходът на етнонима даки актуализира отново изначалния мит за вълка като дава възможност на воина да се превърне в най-храбрия боец.

Мирча Елиаде говори и за наличие на воински инициации у даките. Тяхната същност се заключава в ритуала по превръщането на младия воин във вълк. Става дума не само за храброст, физическа сила или умение да понася лишение и несгоди, но и за магическия религиозен опит, чрез който по радикален начин се променя животът на подложения на изпитания и посвещение. Превръщането във вълк се осъществява чрез ритуалното обличане на вълчата козина, което се предхожда и последва от радикални изменения в поведението. В същото време, когато дакийският воин е облечен вече в кожата на животното, той не бил човек, а единствено хищник: не само се превръща в жесток и непобедим воин, обхванат от ярост, но и се изчиствал от всяко човешко проявление, с други думи, той повече не чувствал себе си свързан със законите и обичаите на хората.

Ритуалното превръщане в звяр – вълк е засвидетелствано и при една малко известна група в българското средновековно общество – тази на чиготите[9] от годините на Първото българско царство. Всеки воин, част от такова общество, е притежавал сила и агресивност благодарение на връзката си със себеподобните. Символичното превръщане се е запазило и до днес под формата на изрази като силен като бик, храбър като лъв и т.н. Звярът инициира поведението на бойците. Подражавайки му, младият воин взима най-доброто от него – неговата хитрост, сила, храброст, власт и мощ. По този начин звярът символично се въплъщава в човека.

Нека се върнем отново към даките. Известно е, че върху техните знамена е бил изобразен змей (‘balaur’) с глава на вълк, уста широко отворена и опашка, наподобяваща змия. Подобно изображение при даките е засвидетелствано на Траяновата колона в Рим. Носено от дакийски войник по време на война, знамето допринасяло за алегоричния образ на този велик народ, роден под знака на вълка[10]. Показателно е още, че на румънски думата dragon освен ‘дракон, змей, чудовище’, означава също и ‘кавалерист’. Важно е също да се отбележи, че това население вярвало, че възраждането на Дакия отпреди 106 г. сл. Хр. е възможно само с подкрепата на техния бог Залмоксис. За негов образ те приемали дъгата, която се появявала в небето. От цветове й даките най-силно откроявали червения, жълтия и синия. Много често вярата им в задгробния живот дори им давала основание да се опълчат на своя бог Залмоксис – бурята винаги се приемала като лошо предзнаменование и затова гръмотевиците и светкавиците ги предизвиквали да стрелят със стрели по своя бог (‘de a trage asupra zeului cu săgeţi’[11]), за да го предизвикат да покаже истинския си облик. А като техен пазител той бил възприеман заради лъчите на слънцето, което създавало дъгата, светлината и надеждата за успех.

Възможно е окраската на звяра с глава на вълк и тяло на змия да е като тази на дъгата (в червено, жълто и синьо). Гербовете на двете римски провинции – Dacia Ripensis и Dacia Mediteranea на юг от Дунав също са били в червено, жълто и синьо, но подредени в друг ред – от дясно наляво. Характерното знаме на даките – змей с глава на вълк и тяло на змия с времето е излязло от употреба, но цветовете от него са се запазили върху националното знаме на Румъния като съвременна република.

На територията и на Румъния, и на България съществуват най-различни ритуално-обредни практики, свързани с вълка. Те съпътстват човека още от раждането му и присъстват в целия му съзнателен живот чак до смъртта. Вълкът често е призоваван при заклинания и проклятия, свързва се с най-различни вярвания, магически и ритуални практики и табута. В основата на народните разбирания стои представата за превръщането на хората във вълци. Но не в какъвто и да е вълк – става въпрос за демоничен хищник, надарен с магически способности. Тези хора-вълци са върколаците, fiinţe omeneşti blestemate sau ursite să se schimbe în lupi, cu care umblă în haită, până se împlineşte blestemul şi redevin oameni[12](‘ създания в човешки облик, прокълнати или урочасани да се превръщат във вълци и да бродят с глутницата, докато трае проклятието, а след това отново се превръщат в хора’). Според повечето румънски фолклористи тази представа се основава на спомена за воинските инициации, когато са се носели маски, наподобяващи определени животни. Съжителството между старинни по своя произход и характер езически вярвания, представи и практики с християнските култове към светците и присъщите им църковно-канонични церемонии продължава с векове. Това подчертава синкретичността на народната култура по отношение на религиозния й заряд, затова особен интерес предизвиква демоничната природа, предадена и съхранена в образите на някои християнски светци, които наследяват множество от чертите и функциите на старите езически божества.

Така например и у двата народа пастирският характер на димитровденската обредност и функцията на Св. Димитър да „закрива” летния стопански цикъл и да „повежда зимата” предопределят митологемата за господството на голяма част от есенно-зимните светци над вълците. Към групата на „вълчите пастири” от този календарен отрязък от годишното време принадлежат св. Петка, архангел Михаил, св. Мина (11 ноември), св. Филип (14 ноември). При румънците Димитровден и следващите го празнични дни разкриват също така един интересен и особено богат цикъл от вълчи периоди. Те започват през семтември с празника на св. Текла (24 септември), преминават през Петковден и продължават до края на ноември. Периодът на вълчите дни е с различна продължителност – 3, 5, 7, 9 или 12 дни. Той започва най-често от Петковден, Димитровден или Архангеловден. Предимно в западните български земи, включително и в Македония, вълчите празнициВълчи дни, Вълчешки, Вучки или Зверини празници, Вълче Погано, Вълча Богородица[13]. Смята се понякога, че светецът е „старейшина” на вълците, мечките, змиите, орлите и ястребите. Забраните за работа с вълна, с ножица и гребен са общовалидни. Понякога, когато овчарите прибират стадото в кошарата, поставят под прага и над портата два отворени гребена за коноп или вълна. След като приберат стоката, затварят устата на гребените и ги оставят така до края на вълчите дни. Най-страховит е последният ден от цикъла, защото според народните възгледи той е посветен на най-кръвожадния и страшен вълк – куция. Според поверието „звярът върви накрая на вълчата глутница”. Неговото име е Куцулан, Куцалан, Клекуцан, Кривльо, Натлапан, Румулан и често се осмисля като митичен господар (пастир) на всички хищници[14]. започват с деня на св. Мина. Независимо от календарната си определеност, тези опасни за стопаните периоди са познати още като

След ритуални практики, бележещи присъствието на вълка в българската и румънската календарна обредна традиция, се очертава общ и повтарящ се модел, една точно очертана и единна матрица с присъщите й регионални варианти и у двата народа, в чиято основа е залегнал фолклорният сюжет за ежегодната подялба на плячката сред вълците. А оттук се обуславя и общият план на извеждане на вълчия патронаж на светците, чиито имена и при българите, и при румънците си съответстват.

Това твърдение важи с пълна сила и когато става въпрос за приказки и народни умотворения.

Приказките за животни принадлежат към най-старинните фолклорни произведения. Те водят началото си от антропоморфичните и тотемистичните представи на първобитния човек, въз основа на които са се създали първите митове и легенди за животните, с които той влизал в досег в своя всекидневен труд в борбата си за съществуване.

Както във фолклора на всички народи, тези творби са добре познати и в българското, и в румънското народно творчество. Образът на вълка и у двата народа е усложнен. В приказките Глупавият вълк и румънския й вариант Вълкът, конят и лисицата (‘Lupul, calul şi puiul de vulpe’), Болен здрав носи и съответстващия й сюжет в Как лисицата измамила мечката (‘Ursul păcălit de vulpe’[15]) и Вълкът и седемте козлета, чийто румънски вариант е познат като Козата с трите козлета (‘Capra cu trei iezi’[16]) – веднъж образът на вълка е представен като глупав хищник, лесно измамен от хитрата жертва, друг път му е отсъдена ролята на кръвожадния нападател, който получава своята плячка. Причините за подобно разграничение трябва да се търсят на митологично равнище и в съществувалата конкуренция между различните кланове. Религиозният тотемен мит се е превърнал в приказка за животни тогава, когато в мита е бил внесен комичният елемент. Именно вълкът (в ролята си на глупавия хищник) е главният смехотворен агент. Не е изненадващо и редуването на вълчия образ с този на мечката, като същевременно символните характеристики на тези два хищника почти се припокриват. Очевидно е, че дори при такава ситуация (както при календарната обредност) в българската и румънската култура приказният анималистичен модел запазва основните си мотиви и символи.

Именно народните обичаи, вярвания и приказки, създадени от самобитния разказвач, са едни от най-интересните доказателства за връзките между съседни народи, каквито са българите и румънците. Поразително впечатление прави големият брой общи символи и образи, подчертаващи сходствата в народопсихологията на два толкова близки народа.

[1] Eliade, M. De la Zalmoxis la Genghis Han. Paris, 1970, p. 26.

[2] Пак там, 11.

[3] Елиаде, М. Посвещаване, ритуали, тайни общества. София, стр.10.

[4] Vulcănescu, R. Mitologie română. Bucureşti, 1985, p.84.

[5] Пак там, стр.84.

[6] Anca Irina Ionescu. Lingvistică şi mitologie. Bucureşti, 1978. Цит. по: Vulcănescu, R. Mitologie română. Bucureşti, 1985, p.152.

[7] Strabon (304:VII, 3, 12), цит. по Eliade, M. De la Zalmoxis la Genghis Han. Paris, 1970, p.11.

[8] Kretshmer, P. Цит. по Eliade, M. De la Zalmoxis la Genghis Han. Paris, 1970, p.11

[9] Йорданов, Ст. Бележки върху социалната организация на прабългарите. – В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993.

[10] Статията Tricolorul îl avem de la daci.

В: http://enciclopedia-dacica.ro/armata_daca/tricolorul_dacic.htm

[11] Пак там

[12] Coman, M. Mitologie populară românească. Bucureşti, 1986, p. 148.

[13] Попов, Р. Светци и демони на Балканите. Пловдив, 2008, стр. 26.

[14] Пак там, стр. 29.

[15] Creangă, I. Ursul păcălit de vulpe. În: File de carte. Lecturi suplimentare pentru clasele I şi a II-a. Bucureşti, 2007, p. 60.

[16] Creangă, I. Capra cu trei iezi. În: File de carte. Lecturi suplimentare pentru clasele I şi a II-a. Bucureşti, 2007, p. 37.