Проект-Балканистика

Проект-Балканистика

 

 

 

С благодарност към ФНИ при СУ за подкрепата при пътуването до един европейски културен център – Резиденцията за писатели в Лавини, Швейцария.

 

 

Нови книги от цял свят – изложби от Швейцария. Фрагменти.

 

 

Jaspreet Singh. Chef. Montreal, Québec, Canada, Véhicul Press, 2008 and 2010. (Paris, Buchet/Chastel, 2011. Traduit de l’anglais (Inde).

Завършвам четенето на романа на канадския писател от индийски произход Джаспийт Синг „Главен готвач” и се питам в какво ли беше облечен главният герой, Chef, дали в бяло, каквато е стандартната представа за тази професия. Бялото изглежда важно – целият роман, разказ от първо лице, носи белота и прозрачност на честните натури, притиснати от едно отчетливо стратифицирано общество, индийското, и следователно с немалко затворени врати. Бялото е и цветът на траура, бялото е и цветът на зимата, на снега и на глетчера. Политическа зима и любовна интрига те пренасят в северния, оспорван от няколко държави Кашмир, с неговия зловещ бял глетчер. Сблъсък на различни езици, вери, обичаи, друго важно – кухня (цветове, ухания, вкусове); невъзможната щастлива любов в подобно напрегнато гранично място. Разказът е ретроспективен, от името на главния готвач, в едно индийско военно поделение в Кашмир. С твърде практическата си професия, Кипрал Синг, или накратко Кип, представлява за романа смътното олицетворение на стремеж към идеала, на самоцелността на красивото, на „ужаса да бъдеш девствен”. Разбира се, че чета книгата през българския канон, през европейските ми представи. Чрез разказа на Кип (по някакъв начин алтер его на автора, който умело забърква своята психологически-чувствена творба, както готвачът му своя шедьовър - агнешката яхния роган джош) се оказваш постоянно потопен сред подправките на кухнята и сред неуловимите ухания и очертания на желанието, амбицията, верността, огорчението и истината за нещата. В този ефирен роман се вплитат няколко жестоки емблематични истории: смъртта на бащата, политическо-военният сблъсък върху глетчера, затворите и изтезанията. Готвачът има достъп навсякъде, но как да докаже любовта си към „врага”, красивата пакистанка Ирем? Дали само като й сготви разрешеното от нейната религия ястие? Сред наративните хватки : съдбовните акорди на Бетовеновата Девета симфония по протежение на сюжетните обрати, нещо от детайлния психологически рисунък на Вирджиния Уулф, от синестезията на Владимир Набоков, няколко рецепти (какво би казал авторът на „Опасно готварство” Андреас Стайкос?), както и невероятно красивата финална сцена с индийската бисквитка бакеркхани (подобно на мадленката на Пруст), потопена в чая, тук разбира се, индийски.

 

Carole Fives. Que nos vies aient l’air d’un film parfait. Le passage. 2012.

Карол Фив – френска писателка със своя предпочитана тематика, вече с първата си литературна награда - следващият й роман отсега е обявен от големите медии за култура в Париж. Романът й „Нека животът ни да бъде идеален като на кино” - колаж от монолози – за сестра и брат от разделено семейство. Животът на всяко от децата при един от родителите, кратките срещи през ваканциите. Този трудно разпознаваем всъщност развод на децата. Всеки разказва своята история. Карол Фив създава автентична атмосфера – характерната музика на 1980-те (цитирана още в заглавието), модата, последните хипи-комуни и потокът на съзнанието в ти-форма на изразяване.

 

Pedro Rosa Mendes. Baía dos Tigres. Publicaçòes Dom Quixote, 1999. (Paris, Éditions Métailié, 2001. Traduit du Portugais.)

„Заливът на тигрите” от португалския писател и журналист Педро Роза-Мендес е първият му роман. Издал е още два други – изящно оформени луксозни издания, текст и фотография – слабо се купуват, оплаква се той, донякъде с гордост – не можеш да занесеш на плажа такъв албум. „Заливът...” вече е преведен на френски. Той е сложна плетеница от преживяно, документи и свидетелства, опира се на пътешествието му напряко, от Ангола до Мозамбик, през 1997. Бележката в началото напомня: „Всички ме предупреждаваха: войната продължава по тези ширини. Някои от спътниците ми изгубихме. Моето завръщане също не беше гарантирано.” Поетият ангажимент – да не измисля – да разказва каквото е видял, преживял и научил. Тревожни, драматични, отчайващи истини.

 

Jens-Martin Eriksen. Anatomie du bourreau. Paris, Éditions Métailié, 2003. (Vinter ved daggry, 1997) (Зима на разсъмване).

Датският писател Йенс-Мартин Ериксен пише както романи ( „Анатомия на палача”), така и по въпросите на съвременната демокрация. Анатомия на палача е ужасяваща книга. Йенс-Мартин Ериксен „преразказва” от първо лице (не е сигурно, че уводът му не е условен) историята на един човек, когото случайно среща някъде по света. Истинска или не, историята на човек, който за няколко дни е бил превърнат в убиец, разклаща ежедневната вяра, че едно общество не може да дегенерира дотолкова, че да създава методично чудовища и трупове. Контекстът никъде не е показан системно. Напротив, топосите са маскирани с псевдоними: Алабама, Колъмбъс, Замбези, Аризона, Аляска, Мадагаскар и Перм. Действащите лица – също: не знам защо си мисля за гражданската война в бивша Югославия. Но би могло да е и другаде по света. Това не е редовна армия, но е сформирана с повиквателни, като нещо по правилата. Обучението е кратко – да знаеш да боравиш с пушка. Не се очакват военни сблъсъци. Всички действия по унищожение на „другите” са кодирани като „конвоиране”, като „обикновени практически задачи”, като „финалното решение на въпроса”: всъщност извеждане на мъжете от градчетата и масовото им разстрелване пред общи гробове. Психологическото обработване по създаване на чувство за общност, различна от „другите”, мълчаливата подготовка за предстоящите действия чрез показване на снимки на разстреляни, предупрежденията, че не трябва да създават паника сред пленените, че (връх на цинизма) не трябва да бъдат брутални към тях. А също че могат (невъзможното) да говорят и пред хора извън лагера за случващото се, но по собствена преценка... Всички заповеди и действия са кодирани в евфемизми. Фон, но който се откроява ужасът.

Разказващият съвсем не е най-големият палач, ако в тази зона може да се степенува. Той прави опит да се отлъчи от изпълнението на първите масови убийства като се самоослепява с втренчване в слънцето. По-късно е ужасен от разказаната като сън на новодошлия в отряда им, история за изнасилване на жени. Той също така не участва в играта на „Нютон” – хвърлят ябълка върху пленените и когото тя уцели – го умъртвяват с приклад. Въпреки това той е един от отряда. Чувството, че вече не е същият, че не може да се покаже пред близките си (нито да се покаже гол пред любимото момиче) го преследва постоянно. Затъването е сякаш неусетно, малки стъпки на приемане на даденостите, на примирение, на подреждане в йерархия сред останалите от отряда.

Разказът е хладен, сдържан, кодиран, фактологичен. Без лични отношения. Освен няколко свади, няколко общи пиянства. Грижа да не се допусне грешка и да останат неубити свидетели, шок от разпознаването на конкретен човек сред множеството на отвежданите за разстрел пленници . Невидимата сила на общество, което се е превърнало в гладко функционираща система за убиване на едните и за подчиняване на другите пред волята на анонимно „трябва”.

 

Jens-Martin Eriksen, Frederik Stjernfelt. Multiculturalisme – ideologi og virkelighed. Lindhardt og Ringhof, 2008. (New York, Telos Press Publishing, 2012 ; Genève, Mētis Presses, 2012. Traduit du danois.)

„Клопките на културата. Демократичните противоречия на мултикултурализма” е написана от Йенс-Мартин Ериксен в съавторство с Фредерик Стйернфелт и вече е преведена на френски и на английски. Макар че конкретните анализи и документиране са от Малайзия, книгата поставя на много по-широка основа въпроса за правата на човека в модерното общество. Авторите защитават нуждата от осигуряване на свобода на личността от културата, на която тя принадлежи. Представена е заплахата за личността, от страна на собствената й култура (като среда, като произход, като ангажимент). Не са нужни права за отделните култури като цяло, защото това означава тежко бреме и задължение са всеки, който принадлежи на тази култура, но има собствени възгледи, които се различават от стандартните. Според тях грешат и левите, и десните политици - съвременната личност би трябвало да има свободата да решава за себе си, за своето поведение, религия, облекло и всички други лични въпроси.

 

*

 

В Женева през 2012 г. почти всички важни събития са Жан-Жак Русо и триста-годишнината му. В Музея Рат: „Очарованието от пейзажа по времето на Русо”. Русо е представен като средищна фигура на европейското мислене, на времето, когато пейзажът се освобождава от топографското и става „вълнуващ”, когато понятията за „възвишеното”, „красивото” и „живописното” подготвят романтичното възприемане на света. Дори ужасяващата непристъпна планина става обект не само на учените (като пра-пра дядото на известния лингвист Сосюр, аристократът Орас-Бенедикт дьо Сосюр, който се е изкачил на Мон Блан през 1787), но и извор на вдъхновение.

В Университетската библиотека на Женева – „Приятелите и враговете на Русо” – всяка книга е борба, докато измъченият от полемики и преследвания писател започне да става толкова подозрителен, че не вярва понякога дори на благодетелите си. И тази, както изложбата от Рат, е успяла да притегли XVIII век близо до сега, макар че тук - главно чрез витрини с книги и ръкописи – дължим на това време, било то и заради полемиката, толкова днешни убеждения: за гражданина, за правата му, за връзката му с природата, за това как да възпитава децата си... Ето и няколко карти за игра, на чийто гръб, със ситния си почерк, писателят е нахвърлял пасажи от последната си книга Мечтанията на самотно разхождащия се.

В Лозана се гордеят с Музея на „Суровото изкуство” (l’Art brut) – колекциите са от рисунки, картини и пластики на аутсайдери или пациенти на психиатриите, но които са автори на изкуство, по своя директен, често наивен, но ясно оформен като виждане за света стил. Доста съм шокирана – излизам сломена от смесицата на отчаяние и сила за търсене на изход.

По друг начин, но не по-малко силно, е въздействието на Музея на фотографията, наречен Елисейски музей, който е сред първите европейски музеи, посветени единствено на фотографията. Създаден в Лозана през 1985 той притежава над 100 000 фотографии. В притежание на музея има фотоси на Чарли Чаплин, на Анди Уорхол, а за познавачите имената на Франсис Фрит, Жил Карон, Реймон Дьопардон може би означават много повече. Голямото събитие на лятото е изложба на южноафриканския фотограф Пийтър Хюго – „Това трябва да е мястото”. Няколко поредици те вкарват в африкански контекст, различни цикли от портрети, най-често фронтални и изненадващо неразкрасени. Серия снимки от Руанда, останки след кланетата. Или пък, който не е виждал хиена с намордник и със собственик, сега е моментът. От афиша ни гледат (може би рогатият и жена му) актьори от Нолиууд – мощна африканска киностудия, с продукция на местни теми. Гостува от Фотомузея в Хага.

 

Р.Л.Станчева

 
Details
Category: Проект-Балканистика

 

Из предговора на подготвения за печат във Факултета по славянски филологии сборник „Мигриращи култури и социални практики”.

 


ФАНТАЗНА, РЕАЛНА, МИСЛЕНА МИГРАЦИЯ

 

  

Загубата на произхода е равносилна на изгонването от рая... Дори и изгонване не казва достатъчно. Грехопадение, главоломно падане!

 

Из романа „Красивата румънка” (2006)

от Думитру Цепеняг

 

 

При настоящето съживяване на късната философия на Витгенщайн, както и в рамките на американския прагматизъм, социалните практики са гледани като определящи за понятийното съдържание на нашите убеждения.

 

Из „Какво са социалните практики?” от Михаел Есфелд (2003)

 

  

               Днес, отношението на литературните проучвания към реалния свят отново придобива тежест, така както и темата за миграцията стана за пореден път актуална след края на студената война. (...)

               Натрупванията в човешката практика, както и въображението свързано с миграцията са специфични в различните епохи: за характерния със създаването на националните държави ХІХ век, за колониалната и постколониалната епоха, за настъпването на глобализацията, а и за последните години, след падането на Берлинската стена. Как обаче се изразява националната принадлежност, как литературният текст разказва драмата на изкореняването, възможна ли е множествена идентичност са все гранични въпроси на практиката на миграцията и на мигриращите култури.

               За литературата и за писателя, презграничната динамика най-често представлява възможност за предлагане на книгата пред значително по-широка публика. Но заличаването на границите, макар и постигнато в някаква степен в съвременния свят и в частност в Европейския съюз, е все пак условно. Описват го някои термини като лансираният от социолога Роуланд Робъртсън и нерядко чуван термин глокализация, според който глобалното и локалното се обвързват с взаимодействие, от което произлизат нови „хибриди”. А преплитането на културните традиции и провокациите на новодошлите в дадена култура творци са добра причина да мислим смесването.

               За нас, българите, процесите на отваряне към външния свят са, за пореден път, нови и пълни с противоречия. Това е тенденция, която се динамизира и за другите страни от Средна, Югоизточна и Източна Европа след разпадането на комунистическия блок. За културата на страна, която е страдала от ограниченията, наложени от тоталитарния й режим, подобно отваряне изглежда, на пръв поглед, твърде благоприятно. Процесът позволява истински и интензивни размени, но взаимодействията са по-сложни. Някои от европейските литератури, като балканските, още с влизането си в модерните тенденции през ХVІІІ и ХІХ век започват неравнопоставен диалог с по-развитите още тогава страни. Неравнопоставеността е реална и в началото, поради съзнателно възприемане на западните литератури като образци, и по-късно, поради липса на мащаб, който да придаде достатъчен авторитет на литературния пазар в такива страни. Днес, при все че се чувствам приятно увлечена от възможностите на глобализацията и че я оценявам като не само неизбежна, но и като полезна и необратима, някои съпътстващи явления будят въпроси, тъй като могат да доведат до съществени промени на нагласите ни към понятия като „национално” и „универсално”, със съответни отражения върху оценката и класификацията на литературните явления.

               Новите контексти, в които се проявяват литературите от Югоизточна Европа (които пряко ни засягат), осигуряват по-добро опознаване на текстове от тези литератури навън, но рядко отварят път за по-задълбоченото разбиране на същите тези литератури в целостта им. Често, преведените писатели са представени сами за себе си и/или през доста свободни понякога аналогии. Чуждата критика се сблъсква с редица затруднения и преди всичко намира само малко на брой разработки, които се занимават с литературните интерференции в Европа.[1] Реципиращата критика трудно намира материали, за да представи страната и литературата, от която писателят произлиза. Тя ще трябва едновременно да покаже важността на текста като послание към първоначалната му публика; а също, да намери код, чрез който да впише този малко познат или съвсем непознат писател в рамките на познатото за новата му публика. За щастие има и обратното - достатъчно всеобщо валидни теоретични литературни понятия и отлични постижения в посока на конкретното представяне на явленията, като например Европейски литератури. История на европейската литература.[2]

               Всяка хипотеза на сравнителното литературознание се опира върху познаването на поне две национални литературни истории, но изпитва също така нуждата от по-широка система от понятия, които изграждат цялост. Общността на европейските литератури е реалност, която „работи” чрез присъствието на споделени стойности и форми – сред тях, човешкото достойнство и демократичното общество; литературни течения, жанрове, стилове, форми и модели. И именно това позволява истински сближавания, но винаги с уговорката, че цялото е съставено от самостоятелни единици.

               Ако се мисли за амалгамата от тенденции, за прояви на литературна хибридност, то тя проличава само ако бъде съпоставена конкретно с дадено място, литература или творчество. Хибридността се дължи на обществената динамика, която предполага все по-честа поява на двуезични писатели, с двойно жителство. Това ни води дори до усъмняване в днешната отчетливост на понятието „национална литература”. Писателят принадлежи главно на своя специфичен свят, изграден върху обема от контексти и традиции, които той е поискал и съумял за асимилира. Все повече вниманието ни привличат единичните явления и уникалните почерци. Съотнасянето обаче не може да се направи в нищото. Понятието „национална литература” остава консистентно, така както в епохата на глобализация не изчезват нацията и националната държава. Глобализацията всъщност дава нови шансове на „малките” литератури да участват в засиленото движение на духовни ценности и да се възползват от голямата придобивка на днешната епоха да практикува „толерантност” към другите.

 

***

 

               Границите между хуманитарните науки пропускливи ли са? Литературните проучвания и в частност Сравнителното литературозанние винаги са се изкушавали да излязат от рамките на литературното, на фикционалното и да пренесат наблюденията си и към реалността (особено при тематологията, при рецепционната естетика). Следваща стъпка е спонтанното навлизане в социологията (реализъм), в биологията (натурализъм) и психологията (психологическа проза, изучаването на пола), в географията (геокритика), в политологията (политически ориентации, колониални и постколониални проблеми) и т.н. Но този порив на литератора винаги се възпира и от представата, че всеки текст е колаж от стари цитати (по Ролан Барт), че литературата се ражда в условия на партеногонеза (по Боян Ничев), че, преминал през въображението на писателя, текстът се различава съществено от реалността. В търсене на коректив в сборника са включени и научни наблюдения по история, езикознание, политилогия.

               Наглед става дума за разколебаването и в двете посоки (към напускане на собствено литературното и към вглъбяване в текста), но Сравнителното литературознание поначало е предпозположено към по-широки културни и културно-исторически проучвания и е отворено за експерименти. При това въпросите обаче остават: кога излизаме от границите на своето знание? А като излизаме от тези граници, напускаме ли ги?                       

               Особено близко е Сравнителното литературознание до историята на литературата, но и до историята изобщо. Сравнителният литературен анализ се идентифицира с концептуалност, тематичност, надисторичност, напречност, без да се затваря за фактите в хронологията на литературното поле. В привидното противостоене на „структурално-фикционално” срещу „темпоралност-реалност” се съдържат евристични напрежения, които правят границата между литература и история гъвкава, пропусклива, готова да бъде притегателна линия на двете гранични зони.

               За литерaтора интердисциплинарна граница вътре в хуманитаристиката все пак има и тя функционира по-категорично именно при преминаване от фикционалното към реалното. Когато литераторът излиза от фикционалното и дава социологически, исторически, биологически и др. външни на фикционалното коментари, той наистина напуска своята област и влиза в зона на интердисциплинарност. В другия случай, когато литераторът се задържа в областта на изкуството, разликите са повече технически (макар и често обособени от своя терминология и исторически построения), зависят от специфичните възможности на материала, с който си служат различните изкуства. Това е вътрешна, присъща интердисциплинарност.

               Каква е целта на Сравнителното литературознание, когато се вписва в подобни авантюри? Всички средства изглеждат добри, ако умеем да ги използваме и ако ни доведат до ново знание за литературното съдържание и форма, ако ни позволят по-плътно да се насладим на текста. Фигуративният смисъл, по който си съответстват понятия от различни научни области също позволява сближаването на различни зони, именно по метафоричен начин. Например понятия като свобода (философско), полет (от механиката), динамика (от техниката), прогрес (от социологията) са близки за литературното мислене поради възможностите за преносен смисъл. Такова е мястото, в което работи и писателят, и литературният критик, и съответно компаративистът. Сложната и красива плетеница на парижката Айфелова кула на Айфел например, неслучайно вдъхновява съвсем директно модернистката картина „Айфеловата кула” от Робер Делоне и стихотворението „Айфеловата кула” на Блез Сандрар, но можем да продължим аналогиите между свобода, полет, динамика и към стиха на румънския поет Лучиан Блага - „Стрела да бъда искам,/ да пронижа/ безкрайността” или към Гео-Милевото „носим се шеметно”.... Подобна отвореност между съответните полета на вдъхновението и на знанието ни позволява да сложим в достатъчно убедителни съответствия помежду им технологични, теоретични и фикционално-творчески пориви. (...)

                   

 

                                                                                                                                    Румяна Л. Станчева 

 


[1] Едно френско издание напр. като Кратко въведение в Европейската литература, в 710 страници, се опитва да говори за „европейска литература”, в единствено число и в едри обобщения, направени от авторитетен колектив, а вечно забравяните периферни европейски литератури могат да се взират да видят свои автори и заглавия в една таблица в края на внушителния том, при това с твърде много и дразнещи фактически грешки. Вж.: Précis de Littérature europénne. Sous la direction de Béatrice Didier. Paris, Presses Universitaires de France, 1998, 710 p.

[2] Lettres européennes. Histoires de la littérature européenne. Ouvrage réalisé par une équipe de 150 universitaires de toute l’Europe géographique sous la direction d’Annick Benoit-Dussausoy et de Gui Fontaine. Hachette, 1992.

 
Details
Category: Проект-Балканистика