«Европейска литератури/европейски литератури.

Европейски ли са балканските литератури»

от Румяна Л. Станчева, София, Изд. Балкани, 2012

Встъпителни думи

               Динамизмът на нашето време очерта нова карта на Европа. Тази карта важи и за литературите. Националните литератури винаги са съществували не като се затварят, а във взаимодействие с преводната литература, както и с чуждите литератури в оригинал. При новите политически обстоятелства все пак, европейските литературни критици и историци, като активни граждани, започват да заемат отношение по един важен въпрос за съществуването заедно. Докъде ще говорим за национални литератури и доколко е подходящо и реалистично да мислим за общност в единствено число - „Европейска литература”?

               От практиката знаем, че ако се говори за Европейска литература, по традиция се имат предвид западноевропейските образци, влезли през годините в списъка с каноничните явления.[1] Рядко сред образците се прокрадва по някой писател от друга европейска литература. Както винаги обаче западните университети и критици осъзнаха първи тази двойственост на нещата и направиха усилие да поправят положението, да въведат в образователните програми предмет „Европейска литература”, който да обобщи литературните явления на континента. По темата са публикувани няколко масивни книги, а с представянето на две от тях ще очертая терминологичната дилема пред съвременното европейско сравнително литературознание.

               Първият пример е от началото на 1990-те години.[2] Още заглавието привлича вниманието със съдържащото се в него вътрешно напрежение: Европейски литератури. История на европейската литература. На френски език има поне две понятия, с които да се каже „литература” и те са използвани пълноценно. От една страна европейските литератури са мислени като отделни цялости. От друга са представени общите исторически процеси и е лансирано събирателното понятие в единствено число. Заявеното в увода от съставителите очертава и трудностите пред начинанието, и възможните пътища за успешна работа по тези въпроси. Още в предговора съставителите поставят сложния въпрос за европейската идентичност, накъсвана според тях както от национализма през ХІХ век, така и от мондиализацията днес. Те приемат, че сравнителното литературознание е в дълг на своите автори, тъй като в областта на другите изкуства „културната кохерентност на Европа се чува все пак” (с. 13). И задават резултата : „литературните истории на различните държави не са съпоставяни, а са разглеждани заедно. Конвергенциите, които съществуват между литературите се появяват в 14-те глави, от които всяка съставлява синтез на литературната продукция на дадена епоха в цяла Европа.” (с. 13) Но съставителите предвиждат да очертаят и литературните различия. И го правят като допълват главите както с диахронни рубрики, посветени на даден жанр или дадена тема в развитие, така и с ярките писателски фигури, придобили почти митологично значение. Отчетени са и европейските връзки със света, като стойности, наследени от други или завещани на другите. Включени са двуезични представяния на забележителни литературни текстове, без дискриминация за по-малко разпространените езици! И европейските литератури заговарят помежду си.

               Всъщност този обемен труд задава, макар и повече в практически план, нова ценна методология за сравнителното литературознание. Основанията за подбора на представителните писатели са няколко, мислени във взаимодействие. За да присъства един писател в изследването, той или притежава свое национално (митично) място, и/или е познат извън границите на своя език. В друг план, изследването е отворено и представя както писатели от основното русло на канона, така и експериментаторски, авангардистки, елитарни присъствия. Един истински четириглас, или четириизмерна оптика. Подход, рядко прилаган дори в националните изследвания на литературите, където поне канонични и провокативни явления най-често се оказват несъвместими.

               За нас по-привлекателни са периодите, когато имаме и свои участници в това говорене: от книжовници като Матей Граматик, Паисий Хилендарски и др. скачаме на Йордан Йовков и Кирил Христов, след това на Елин Пелин, съпоставен с френската писателка Колет или с швейцареца Шарл Фердинан Рамюз. Подобни съпоставки са колкото неочаквани, толкова и провокиращи, стимулиращи за ново компаративно мислене. Сред модернистите четем редом за Унгарети, Итало Свево, Константинос Кавафис, Фернандо Песоа, Вл. Набоков и Гео Милев, Чавдар Мутафов. За времето на комунистическия режим, който със самото си съществуване вменява политическото в поезията, са разгледани Стефан Цанев, Константин Павлов, Радой Ралин. В романа от тази епоха е включена Блага Димитрова (вдъхновена от филмовия монтаж, другаде представена като пионер на „синтетичната” проза), както и Ивайло Петров. За европейския постмодернизъм, българските примери, редом с Данило Киш, Борислав Пекич, Милорад Павич, Петер Естерхази, са с писателите Йордан Радичков, Димитър Коруджиев, Ивайло Дичев и Виктор Пасков. В обобщението в края на тома, авторите на този значителен и внушителен том намират приликата между европейските литератури на първо място в развитието и формирането на понятието за „литература”, както и в някои общи исторически тенденции (с. 980). И се противопоставят на идеята за униформизиране, дори и в тогавашната перспектива за разширяване на Европейския съюз (става дума за 1992 г.). Акцентът на финала е поставен върху превода на художествена литература и върху мултилингвизма, които според авторите на сборника трябва да характеризират Европа. За да стигнат до извод, колкото парадоксален, толкова и верен: „Европейската литература се появява в глобален план като множественост от различия. Като голям брой литератури. В една обща литература.” (с. 980)

               Подобна книга може да въздейства главно вдъхновително. Дори и да могат да се формулират възражения или пожелания, като например да се възприеме фонетично изписване на имената (т.е. да могат да се четат правилно на френски, и Йовков да не е Jovkov /Жовков/) или да се направи допълнително усилие, за да се посочат критериите за включване на даден писател в някое литературно течение, целият труд е издържан в духа на сложната двойственост, която представлява целостта на европейските литератури. Неслучайно книгата бързо се е трансформирала в университетски учебник.

               Какво се случва по-късно с френските усилия по написване на литературна европейска компаративна история? Напредването във времето не гарантира положително развитие, тъй като всеки нов проект има свои приоритети. „Кратък курс по европейска литература” е разгърнат върху 700 страници.[3] Този колективен труд с обещаващ обем и под редакцията на Беатрис Дидие, се спира последователно на методите, на пространството, на епохите и на литературните форми, практикувани в Европа. Още в предговора, съставителката посочва трудностите, които изникват при новата тенденция да се говори за европейските литератури в единствено число. Заглавието обаче все пак се е ангажирало с това единствено число и подчинява целия труд на амбициозната задача да се разгледа и представи литературната общност на един политически съюз.

               В предговора е поставен и въпросът за границите на това, което би могло да бъде наречено Европейска литература и за разликите, които настъпват отвъд тези граници. Въпрос, който, съвсем логично, остава отворен. Изследването се разпростира също така върху вътрешните промени на границите в Европа през вековете, върху политическите хегемонии и прочие. И въпреки намерението да се въведат всички литератури от Европейския съюз, навсякъде основните акценти са поставени върху примери от литературите на Западна Европа. Рядко се забелязва опит за отваряне към други зони. Така в предговора четем: „Литературна Европа, това е също така Европа на онези „редки” езици, без които Европа не би била това, което е: така унгарската или чешката литература имат своето място в европейския концерт, и не би могло да бъдат пренебрегнати, дори и ако, заради тях, френският студент ще бъде задължен да прибегне до един посредник като превода.”[4] Всъщност в книгата можем да прочетем много малко неща за другите литератури, писани на онези „редки” езици, от Средна Европа, от Югоизточна Европа, от скандинавските страни, от балтийските и др. Става ясно, че не говорим за непременно погрешна стратегия на изследването, а по-скоро за констатация (направена от съставителя), която описва както реалностите на университетските практики, така и съдържанието на тома.

               Трудностите, които произлизат от понятието „европейска литература” се превръщат в тема за разсъжденията на няколко от авторите в тома. Например Адриан Марино, литератор от Румъния с европейско присъствие, коментира по експлицитен начин въпросното неравенство. Като посочва положителните стъпки към едно по-широко отваряне, той коментира: „Минаваме от монографичния и хронологичен стадий към синтетичен и диахронен стадий на проучване; предлагаме обзори, които се отнасят до теченията, темите, европейските литературни видове и форми. Традиционната литературна история чисто и просто е надживяна.”[5] И Марино наистина е прав: стъпка напред е направена. Остава обаче много повече до постигането на задоволителен резултат.

               Проблемът за общността на европейската литература/европейските литератури е коментиран и от други автори в тома, но без да бъде постигнато нещо повече по същество. Изследването съдържа наситени анализи, но главно върху западните литератури. Не и върху другите литератури и по въпроса за участието им в големите литературни тенденции и течения, особено през ХІХ и през ХХ век. Предложеното решение е следното: съставена е таблица, която обхваща 200 страници, разположена в края на тома и която се опитва да попълни празнините, като споменава силните моменти във всяка от европейските литератури. За съжаление грешките в данните, пропуските в колоните, предназначени да представят големите литературни събития в Европа през вековете, компрометират в немалка степен добрите намерения на авторите в тома. Ще спомена само два съществени пропуска, които се отнасят до литературите, които познавам по-добре. Празното място, очевидно показващо непознаване на съвременната българска и на съвременната румънска литература оставя тягостно впечатление. След 1970 г., период илюстриран с романа Антихрист от Емилиян Станев, българската литература не съществува, според тази таблица, а подобно е положението и с румънската. 1965 година е отбелязана с Единайсет елегии от Никита Станеску, след което стои празно поле. Ако погледнем към литовската литература, която напоследък ме заинтересува (макар и през превод), последното литературно събитие, регистрирано в таблицата, е през 1979 г. – романът „Сага за Юза” от Юозас Балтушис (Juozas Baltušis). Дори и да приемем, че в таблицата имат място само забележителни произведения, съвсем неприемливо е да се оставят 20-30 години, без поне да се спомене някой нов текст. Още повече, че това е време, в което настъпиха качествени промени в литературния живот на половин Европа.

               Недостатъците в реализацията на този том, озаглавен „Европейска литература”, подсеща и за въпроса: можем ли да приемем това обобщаващо понятие, по своему симпатично и приобщаващо, докато все още не са проучени и познати всички съставляващи понятието литератури? Не е ли рано да приемем безпроблемно подобно понятие? В съпоставките, които ме интересуват, главно между румънската, френската и българската литература[6] обикновено се опитвам да установя реални явления, които свързват европейските литератури. Наблюденията ми във и върху сравнителното литературознание и в тази книга ме убеждават, че е твърде рано да се прогласява общност, преди да се анализират реално взаимните обвързаности на съставляващите тази цялост литератури. Питам се дали са европейски литератури тези като литовската, която е спомената само три пъти във въпросните таблици, като българската и румънската, които са споменавани повече пъти, но с цената на неприятни пропуски и фактически грешки. Провокативен въпрос, разбира се. Но не става дума и само за парадокс. Всъщност това са слабо проучени литературни явления. Европейката литературна карта все още има своите бели полета.

               Темата за европейската литературна идентичност, за единството и различията на европейските литератури остава актуална. Неслучайно предстоящият през 2013 г. конгрес на Международната асоциация по Сравнително литературознание AILC/ICLA търси отново обсъждането на подобна проблематика и поставя един от акцентите си върху сравняването чрез различаване (вж.: http://icla-ailc-2013.paris-sorbonne.fr/ )

               Като повдигам на свой ред въпроса за европейската литературна идентичност и като се отнасям внимателно и взискателно към споменатите западни издания, мисля, че натрупванията в тази област трябва да се попълват и с наши усилия. В първата част на тази книга се опитвам да добавя основания за съществуването на термина Европейска литература. Във втората част се занимавам повече с границите и с националните различия, с въпроса за характера на балканските литератури (винаги в множествено число) и мястото им върху духовната ширина на европейската карта.