Балканистика

 

Езикът – болка и надежда на съвременната армънска поезия


Магистърска дипломна работа на Мария Бикова

Научен ръководител: доц. д-р Василка Алексова


В основата на националното самочувствие и самосъзнание на армъните стои техният език. В настоящата дипломна работа ще използвам наименованието армъни, а не аромъни/арумъни или власи, тъй като това е името, което те предпочитат и което използват, когато се самоопределят. Терминът власи е разбираем на всички балкански езици, но армъни, макар и почти непознат в специализираните среди, е с точно съответствие в техния език. Най-важен символ на родното по принцип е представата за националното пространство, за това коя е родната земя и къде е тя. Случаят на армъните е по-различен. Те не създават своя национална държава – те са граждани на всички балкански държави. И за да преодолеят това усещане за родното, свързано единствено с граници и предели, армъните създават една нова, национална представа за него. Езикът.


Нужен е идеал, с който армънският народ да се гордее и който да обича. Това е езикът. Всеки армън го носи със себе си, където и да се намира и с него се чувства у дома си. Езикът е неговото родно пространство и универсалното средство, за да се разбира отлично със събратята си от другите краища на Балканите и на света. „Човек не обитава една страна, а един език. Именно езикът е родината и нищо друго.” (Емил Чоран, „Признания и проклятия”, С., 2006).


Да бъдеш армън днес е въпрос на самоопределяне. Свободата на духа, майчиният език, културата, творчеството определят армънската идентичност. Всеки народ се гордее със своето културно наследство. Армъните, като един древен народ, определено имат с какво да се гордеят и тяхно е задължението да го представят пред света. В наши дни, когато на Балканите тлеят огнища на конфликти, културата е мостът, който може да заличава граници и да обединява балканските народи. Армъните са пръснати във всички балкански страни – Гърция, Албания, Македония, България, Румъния. Тяхната култура има силата да обединява. Тя е духовен посланик на Балканите.


За мен армъните са част от собствената ми идентичност. Моят баща Коста и неговите родители Зоица и Димитър Бикови са чисти армъни. Спомням си, че бях много малка, когато за пръв път се запитах на какъв език си говори баща ми с баба ми и дядо ми. Отговорът беше: армънски език. Трябваше да мине доста време, докато наистина осъзная какво означава това.

Може би беше късно да науча армънски, но не беше късно да науча повече за армъните. Започнах да задавам въпроси и получавах отговори от моите роднини и от хората, които живеят в армънска среда. Така, в търсене на корените си, разбрах, че не е късно. Езикът е част от кръвта ни, ние сме закърмени с него и винаги ще можем да го събудим, раздвижим, съживим. Армъните ги има и всяко изследване върху тях ще се различава от това, на която и да е изчезнала в миналото етническа група. Те могат да разкажат за себе си на своя армънски език. Тяхното бъдеще е в собствените им ръце.


Как да запазим нашия език жив? Как да помогнем на децата си да научат езика? Това са въпросите, които най-силно вълнуват армъните и които занимават всички армънски писатели и хора на изкуството. Темата за езика е основната и най-важна тема в армънската литература – нейна болка и надежда. Ето защо тя е и тема на моята работа.


След разпръсването на армъните на Балканите в началото на XX в., по политически и исторически причини, комуникацията между тях и техните роднини в другите балкански страни е прекъсната за повече от 50 години. След 1990 г. обаче отначало спорадично, а после все по-често, свободното общуване и пътувания са възстановени. Армъните започват да се срещат на научни срещи, фолклорни фестивали, литературни конкурси, организирани във всички балкански страни, и откриват, че техният език все още е силно средство за комуникация. Това усещане изпитах и аз самата, посещавайки някои от тези събития. Интересно ми беше да разбера как културната и етническата идентичност, заедно със създаваната литература, се превръщат в причина за запазването на един застрашен език, който оцелява в странни условия, без държавна подкрепа (без възможности за преподаване на езика, без медии и т. н.).


В края на XX и началото на XXI в. можем спокойно да говорим за ренесанс на армънската култура във всички страни, където живеят армъни. В този смисъл връщането към корените, преоткриването на езика и на традициите, видимият подем в изкуството и литературата са типичните ренесансови явления. Армъните се вглеждат в себе си, изследват езика си, дават своя принос към европейската и световната култура.


Интересът на другите към тях, като непозната етническа група, също е все по-голям. Международни организации, местни политически власти, учени и обикновени хора – всички те са любопитни да разберат нещо повече. В медиите дори се появяват различни сведения за техния произход, език, музика и т.н. Разбира се, често информацията на външните наблюдатели и авантюристични изследователи е стереотипна, погрешна или преувеличена, но дори такава, тя е свидетелство за засиления интерес към армънската култура и традиции. Така, водена от желанието да разкажа за армъните по един автентичен, разбираем и достатъчно обективен начин, аз се заех с моето изследване.


Да пиша за армъните и техния език беше една страшно отговорна задача. Тя изискваше да бъда коректна, но и да създам духовна връзка с изучавания обект. Работих с жаждата да науча повече и с надеждата, че съм запазила баланса между това, което диктува сърцето ми и онова, което показва знанието.


В процеса на изучаване на библиографията, открих, че това е тема, която отсъства в българската научна литература. При подготовката на дипломната работа използвах единствено армънски източници, с някои изключения, както и оригиналните литературни произведения. Смело мога да твърдя, че настоящата работа е първото българско изследване върху армънската култура и литература, което ги проследява от миналото до днес и ги представя като символи на армънската идентичност и доказателства за съществуването на този оригинален и уникален език.


Преди да започна да говоря за това, най-напред трябваше да изясня има ли език и армънска литература и какво точно се крие зад тях. За тази цел започнах с преглед на пътя на армъните от миналото до днес – кои са те, с какво се занимават, какво казват другите за тях. Вторият важен въпрос беше: кои са най-важните предпоставки за поява на една художествена литература от модерен тип? Когато е налице активен културен живот, книгопечатане, периодичен издания, медии и най-важното - литературна публика; тогава можем да говорим и за литературен живот. За армънската култура говорим във втора част.


„Болката за езика” е темата, която определя цялостно армънското съществуване. Тя носи в себе си травматичното чувство на армъните за техния произход, родина, диаспора, за които още се спори в науката и не са докрай изяснени. Колективната памет на армъните пази един горчив исторически, но и ценен културен опит, който засилва тяхната чувствителност към най-ценното и неоспоримото – езика. В този смисъл литературата и по-точно поезията ни показва защо е толкова важен езикът и какво трябва да е отношението на всеки човек към него. Без тях армънският език ще загине, не би съществувал. А когато той се загуби, ще изчезне и народът. Мъртвият език означава мъртъв народ. „Армънският език – жив или мъртъв?!” е темата на трета част.


Тръгвайки от личните ми разсъждения за езика, реших да потвърдя тезата си с доказателствата, които армънската литература ми дава. Ядрото на моята работа е тази четвърта глава, в която се докосваме до най-високите постижения на армънската поезия, защото единствено тя познава дълбините на своя език и докосва най-съкровеното в армънската душа.


Армънската поезия носи в основата си болката за езика, но и идеята за спасението и живота на езика – надеждата. Надеждата на съвременната армънска поезия са: Дина Кувата и Вангя Стергю от Македония, Тома Енаке и Георге Врана от Румъния, Михал Префти от Канада, Кира Манцу от Германия, Вангю Дзега от Италия, Коста Биков от България, Спиру Фуки от Албания.

 

Албанската народна носия


Магистърска дипломна работа на Мария Пеева, ноември 2009 г.

Научен ръководител: доц. д-р Русана Бейлери

 

alb


Настоящата дипломна работа разглежда развитието на облеклото на албанците, както от историческа, така и от етнографска гледни точки. Целта е да бъдат представени различните видове носии, техният произход и развитие, форма и предназначение, както и да бъдат направени някои паралели със съседните държави, чрез които да се изтъкнат най-характерните черти на албанския традиционен костюм. Разгледано е развитието на албанската народна носия от античността до XX век, особеностите на мъжката и женска носия, както и облеклото на вигърешите. Представен е анализ на облеклото според функциите, които изпълнява (ежедниевни, празнични, траурни), както и според различните географски области (като са представени и анализ на облеклото на албанските общности извън границите на днешна Албания). В настоящата дипломна работа са описани и всички основни елементи на носията (като кърпи, колани, престилки, обувки, накити и др.), както и мотивите във везбената орнаментика.


Втората част на дипломната представлява анализ на ролята на облеклото, носията и аксесоарите в албанските народни пословици и песни, както и в албанското обичайно право и литература. Включването на цитати от народни пословици, песни и литературни произведения е с цел това изследване да бъде интердисциплинарно и да обхване всички гледни точки върху развитието и значението на албанската носия.


Дипломната работа завършва с описание на използваната библиография, както и с кратък речник на термините, свързани с албанската народна носия.


При изготвяне на дипломната работа са използвани предимно научни разработки, направени от албански и чуждестранни етнолози, историци, както и от експерти в областта на народното изкуство. На второ място са цитирани репортажи на журналисти, пътешественици и писатели, които са посещавали Албания през различни исторически периоди. В последната глава са използвани цитати от Канона на Лека Дукагини, представени са народни песни и пословици, както и цитати от литературни произведения на албански писатели. На четвърто място са изразени лични впечатления от теренни проучвания, направени в Косово и Албания в периода 2005-2008 г., както и от посещения на музеи като Етнографската къща-музей Емин Гико в Прищина, Етнографската експозиция към Института по албанистика в Прищина, Историческия музей в Прищина, Музея на Албанската лига в Призрен, чиито експонати са представени чрез авторски фотографии.

 

Албански приложни изкуства –

облекло, музикални инструменти, фотография

Магистърска дипломна работа на Невяна Некова (2007)

Научен ръководител: доц. д-р Русана Бейлери

Дипломната работа си поставя за основна цел изграждането на модел за анализ и изследване на приложните изкуства в Албания, тяхната популярност и развитие. В конкретния случай за референт са използвани облеклото, музикалните инструменти и фотографията.


Изборът на темата на дипломната работа предполага възможността да се приложат няколко подхода. Първо, възможно е да се анализира мястото на приложните изкуства в информационното пространство. Резултатът от този анализ би бил оценка на медийната ефективност, но възможността да се оцени влиянието върху общественото мнение остава минимална. Второ, възможно е фокусът на анализа да се постави върху влиянието на приложните изкуства за формиране на конкретни ценности, утвърждаване на определени традиции и търсене на нови позиции. Трето, възможно е и да се постави акцент върху анализа на самата среда, конкретно изследване на Internet пространството, чрез което да се оцени степента на влияние на приложните изкуства за формиране на мотивационни аргументи и поведенчески нагласи. В този случай трудно бихме си отговорили на въпроса какво влияе и/или кой е решаващият фактор за така формираното обществено мнение.


Преценявайки положителните страни и недостатъците на всеки подход към темата, се спрях на идеята да се насоча към формулиране на теоретичен модел на анализ. Конструирането на такъв модел и прилагането на различни елементи от анализа към конкретно приложно изкуство дава следните възможности:

-           първо, използването на модела при всички подобни случаи, т.е. полифункционалност;

-           второ, гарантиране на степен на валидност чрез тестване на отделните методи на анализ;

-           трето, предложеният модел дава възможност да се свържат в едно изследване няколко важни аналитични полета: синхронният анализ на наративи, ситуационният анализ на общественото мнение (т. е. външната среда) и информационният анализ. Тяхното обединяване в един интердисциплинарен анализ позволява максималното използване на различни аналитични техники в комбинация и, от друга страна, намалява едностранчивостта при разглеждане на проблема.


Така формулираните цели на дипломната работа наложиха логиката на изложението, което тръгва от изясняване проблемите на историята, специфичния етнически характер и духовната култура на албанския народ, минава през очертаване възможностите на различните приложни изкуства и техните елементи и стига до формулирането на изследователски модел, който е приложен към конкретен случай.


Необходимо е да се изясни рамката, в която аналитичният модел “функционира” в дипломната работа. Практически основната цел на работата не е да представи анализ на приложните изкуства в Албания, а да предложи модел за изследване на подобни стратегии.


Давайки си сметка за сложността на поставената цел, в дипломната работа са наложени и редица ограничения. Първа глава е фокусирана само върху облеклото – неговата поява, развитие, отражение в обществото, влиянието му в исторически и културен план. Втората глава разглежда музикалното изкуство в рамките на спецификите за региона, външното влияние, традицията и новаторството. Третата глава е съсредоточена върху изложението на отделните етапи в развитието на  фотографията.


Актуалността на избраната тема би следвало да се търси във възможността приложните изкуства да се разглеждат не само като част от културно-историческия живот на Албания в конкретния случай, а да се проследи тяхното развитие във времето, отражението им върху обществото, влиянието, което оказват за формиране на облика на Албания.


Пътят и духовното самонадмогване

в „Брадвата” от Михаил Садовяну и в „Змията” от Мирча Елиаде

Магистърска дипломна работа на Мая Цветанова (2010)

Научен ръководител: доц. дфн Румяна Л. Станчева

Настоящата дипломна работа представя идеята за пътя и духовното самонадмогване в два румънски романа – „Брадвата” от Михаил Садовяну и „Змията” от Мирча Елиаде. Двамата автори са представители на една съща епоха, но запознавайки се с творбите им – „Змията” и „Брадвата”, ние се натъкваме на две твърде различни по тематика и стил творби. От друга страна, пътят и в двата романа е структурно задвижващият механизъм, чрез който героите се променят.

Дипломната работа разглежда мотива за пътя като една от най-важните представи, чрез който се осмисля човешкото битие и мястото на човека в света. Проследява се пътуването на главните героини, Витория и Дорина, и промените, които настъпват в духовния им свят. Витория извървява пътя на разкриването на убийството на своя съпруг и постига възмездие, а Дорина прекрачва утвърдените патриархални норми, за да осъществи бленуваната любов.


Пътят е стремеж за познание и социален опит. Движени от любовта героините съумяват да достигната крайната точка, те доказват, че силата на любовта преминава през всякакви трудности, през географски и времеви бариери.

Ключови думи: румънски роман, Михаил Садовяну, Мирча Елиаде, мотивът за пътя, духовното самонадмогване.

Нина Котева, Специалност Балканистика

Дипломна работа на тема:

„Вълкът в българската и румънската култура"

(резюме)

 

В митологиите на много народи вълкът е приеман за родоначалник или за възпитател на родоначалника на племето. На Балканите също е бил добре познат култът към вълка. Съществуват най-различни действия и практики, свързани с култа към този хищник. Те са резултат от т.нар. посвещение (инициация) – съвкупността от ритуали и от устни напътствия, целящи радикалната промяна на религиозния и обществен статус на посвещаваното лице. Актуализираният изначален мит за вълка дава възможност на воина да се превърне в най-храбрия боец. В резултат на подобно схващане се обяснява и произходът на етнонима „даки” – според Страбон даките наричали себе си вълци (δáοι).

Същевременно според народните поверия у българите и румънците вълкът е възприеман и като особено опасно, демонично животно, символизиращо злите, заплашващи хората, сили. Проявленията на вълка в митологичната култура на българите и румънците показват, че между тези два народа съществува твърде сходен митологичен комплекс, основаващ се на общ индоевропейски корен.

Още по-интересна интерпретация на вълчия образ предлага фолклорната традиция – празниците, които по някакъв начин отвеждат към образа на вълка както при българите, така и при румънците, доказват, че в културно отношение между тези два народа съществува единен, изграждан със столетия модел на мито-ритуални практики, чийто основен обект е вълкът. Това твърдение важи с пълна сила и когато става въпрос за приказки и народни умотворения, където образът на вълка и у двата народа е усложнен – един път той е представен като глупав хищник, лесно измамен от хитрата жертва, друг път му е отсъдена ролята на кръвожадния нападател, който получава своята плячка. Религиозният тотемен мит се е превърнал в приказка за животни тогава, когато в мита е бил внесен комичният елемент. Именно вълкът (в ролята си на глупавия хищник) е главният смехотворен агент.

Народните обичаи, вярвания и приказки, създадени от самобитния разказвач, са едни от най-интересните доказателства за връзките между съседни народи, каквито са българите и румънците, поразително впечатление прави голямата общност от символи и образи, подчертаващи сходствата в народопсихологията на два толкова близки народа.